сряда, 9 януари 2019 г.

„Къде са парите за нас“, или защо „Грипен“ изначално нямаше шанс


Ескалацията около избора на нов самолет за армията достигна в последните дни такива пикови стойности, че най-вероятно мнозина вече са забравили, че това не е първата такава процедура. 

Историята, която ще ви разкажа е предадена от участник в нея. Признавам, че през годините не успях да намеря нейно потвърждение от друг източник. Но когато я прочетете ще разберете защо това в случая не е много лесно.  Историята разказва как се преговаря с кандидатите за доставчик на самолети и какво представлява т.нар. „политическо решение“

Годината е 2011. Управлява първото правителство на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов. България избира изтребители за своята армия. Звучи малко като дежа вю.
Държавата едва е успяла да излезе от дупката на рецесията, натиснала световната икономика в предходните година, а вече е готова да плати 700 млн. лв. за самолети втора и трета употреба. 

Програмата за покупка на нов боен самолет за ВВС започва още от май 2004 г., но сериозни стъпки по нея така и не са направени. С изключение на запитванията за информация от 2005 – 2006 г. Възкачвайки се на власт правителството на ГЕРБ декларари като един от основните си приоритети закупуване на нов изтребител.
Както си му е реда за такива крупни афери, формалното решение за придобиването на самолетите идва последните работни дни на годината - на 29 декември 2010 г. Тогава Министерският съвет одобрява „План за развитие на Въоръжените сили на Република България”. В плана изрично се казва, че след 2014 г. трябва да се придобият до 20 бойни самолета от нов тип.  

Както информира българското авиационно списание „Аеро“, през ноември 2010 г. в МО вече са сформирани Направляващ комитет и Интегриран проектен екип. Те са изготвили начални оперативни, тактико-технически и други специфични изисквания към новия модел основен боен самолет и техническата спецификация. 

Първата реална стъпка към стартирането на конкурсна процедура идва в края на януари 2011 г., когато Министерството на отбраната разпрати по дипломатически път запитвания за информация (т.нар. Request for Information – RfI) до правителствата на всички страни от Европейския съюз или НАТО, производители на модерни многоцелеви изтребители. Това са Германия, Швеция, Франция и САЩ. Изисква се и информация за възможностите за логистична поддръжка, въоръжение, обучение, финансови схеми, период на експлоатация, офсет и др., като търсената информация е за осем самолета (шест едноместни и два двуместни). Търси се опция както за новопроизведени самолети, така и за машини втора ръка. Крайният срок за предаването на тази информация е краят на месец март 2011 г. 

Ръководител на работната група ген. Румен Радев (сега президент – бел. ред.). В крайна сметка офертите са за нови самолети "Грипен" от Швеция, както и употребявани "Юрофайтър" от Италия и F-16 от Португалия.
Именно с шведката оферта е историята. Презентацията на шведската оферта първо е направена от директора в Saab за България Даниел Боестад. Впоследствие делегация на МО, водена от министър Аню Ангелов лети до заводите на Saab.

Между множеството официални срещи има и неформални. Една такава среща се случва между тогавашната „политико-експертна група“ и шведските директори. Българската група е водена от знакова (вече) личност – „Данчо“ (името му е известено и както се казва – „се пази в редакцията“). Данчо е герберски активист, собственик на централен софийски хотел, в който бяха настанен значителна част от гостите по Европейското председателство.

На срещата шведската страна отново набляга на плюсовете на офертата си.  Изтъква се това, че самолетите ще са нови. В хода на разговора се стига и до неизбежния момент. В пристъп на откровеност Данчо задава ключовия въпрос „А къде ще са парите за нас“. 

В първия момент шведската страна не разбира въпроса. Следва доста детайлно обяснение. Част от предложението на шведите е държавно гарантиран от Швеция инвестиционен фонд с капитал 500 млн. долара. Предвижда се той да финансира проекти на български и шведски компании. Това не е класически офсет. И впрочем е доста добра опция. „Напишете проект за финансиране, кандидатсвайте и ви давам гаранция, че ще направим възможното проектът да бъде одобрен“, гласи отговорът от шведската страна.

Отговорът е придружен с категоричното обяснение, че „отбивка“, или комисионна от сделката няма да има. 

Историята след това е известна. Борисов падна от власт и сделка за самолети така и нямаше.

Нямам съмнение, че някой Данчо и сега се е наредил да пита шведите „къде са парите за нас“ и със сигурност е получил същия отговор. Та така. Да, офертата на SAAB и сега изначално нямаше никакъв шанс. Когато данчовците са в управлението и очакват разкешването.

понеделник, 7 януари 2019 г.

5 опорни точки за „Марк Жирардели е собственик на „Юлен“ и всичко е точно“


Марк Жирардели и собственикът на ПИБ Цеко Минев - обявен от премира Бойко Борисов за реален собственик на "Юлен".

Самономинирането на световната ски звезда Марк Жирардели за краен действителен собственик на концесионера на ски зоната в Банско „Юлен“ беше толкова изненадващо, че хвана неподготвени дори голяма част от феновете, откритите и малко по прикритите лобисти на курорта.

След няколко дни на окопитване в хора на защитниците на концесионера в Банско се очертаха пет опорни точки. Забележително е, че появата на името на Жирардели отключи желанието да се говори за собствеността над концесионера в Банско на всички, които допреди самономинирането на световната ски звезда принизяваха темата за реалният собственик като ненужна информация.

Опорките
 

1.   Нормална практика и част от културата в западните общества е собственикът да се крие зад офшорка


Тази опорка беше разпространена първо от адвокатите на „Юлен“, които в масирана телевизионна атака след самообявяването на Жирардели за собственик се опитаха да изгладят някои недоразумения и въпроси.

Това обаче е обикновена лъжа. Скриването на световно известна личност зад редица от офшорки не само не е обичайна практика, дори е нещо доста необичайно. Да, спортистите често използват за бизнеса си компании, които са регистрирани в различни юрисдикции. Правят го най-често с данъчни цели. Причината да го правят рядко за реален бизнес е, че името им само по себе си е маркетингов магнит. 

Тази опорка е отчайващо смешна на фона на поведението на самия Жирардели. 

През 2001 г. той започва голям ски проект в германски център Ботроп. Три години по-късно проектът е пред фалит и само намесата на правителството на Северен Рейн-Вестфалия, което става гарант на заем от седем милиона евро, както и навлизането на нови инвеститори, го спасяват. Проектът в Ботроп Жирардели започва съвсем открито с името си.


2.   Нормално е Жирардели да не присъства във фирмените регистри. Всеки, който говори за това като проблем, е неграмотник


Отсъствието на Жирардели не е никак нормално. Още повече, когато се съпоставят разместванията по веригата на собственост на „Юлен“ и обясненията на самия скиор.

Според Жирардели той бил станал собственик на концесионера на Банско през 2016 г. Версията на министъра на екологията Нено Димов включва придобиване „някъде в периода 2015 – 2016 г.“.  Един от феновете на концесията и концесионера в Банско – икономистът Красен Станчев – включи на високи обороти с разяснение за простолюдието какво е „номинален“ собственик и какво е „бенефициарен“ собственик.

Всичко това трябваше да обясни защо Жирардели не е видим собственик. 

Нито едно от обясненията обаче не дава отговор на въпроса защо след придобиването на контрол Жирардели не е сменил номиналните директори във фирмите. Защо не е сменил представляващите компанията и оперативното ръководство на „Юлен“. Това е лишено от всякаква логика. Освен ако сделката не е фиктивна, а новият собственик е "хеджиран".


3.   Ето, собственикът на „Юлен“ вече не е незнаен безработен кипърец, а световно известна личност и сега всички „врагове“ на Банско се пукат от яд


Номиналната и реална собственост над проекта „Юлен“ няма практически никакво значение за проблемите около концесионния договор. Появата на Жирардели като собственик обаче създава добра възможност пред правителство да преговаря с някого насреща си. Защото опцията да води преговори за промяна на концесионния договор, каквато очевидно ще има, с безработен кипърски гражданин беше доста нелепа. И със сигурност вещаеше имиджови проблеми за правителството на Борисов. 


4.   Сделката е кристално ясна


Нищо в евентуалната сделка по смяната на контрола над концесионера на ски зоната в Банско не е ясно. Жирардели разви теорията, че е придобил контрола от голям чужд фонд, който оперирал на няколко континента. Това обаче е обикновена лъжа. Просто защото такъв фонд никога не се е заявявал като собственик. Играта с номинални и бенефициарни собственици, разбира се, може и най-вероятно ще продължи в тази посока. Защото приемането на факта, че собственикът на такъв сериозен актив може да стои скрит зад номинални собственици, включително и за държавата, на практика отваря вратата за безкрайни спекулации по темата.


5.   За България е голям плюс световна звезда да инвестира и всички, които още продължават да „хейтят“ са комунисти


Това е любимата ми опорка. По същество тя не почива на никакви аргументи и е обикновено безсилие на обикновените десни анализатори, които опитват да си осигурят предимство в обществения дебат със заклинания и слагане на етикети.

Единствената открита заявка на „инвеститора“ Жирардели засега е, че ще лобира построяването на втори лифт.  Един от основните проблеми, който собствениците на „Юлен“ не успяваха да прокарат досега и за който сега явно ще се разчита на етикета „световният инвеститор Жирардели“.

вторник, 3 юли 2018 г.

Технология на терора



Прокуратурата в България не е независима институция и не работи в защита на обществения интерес, каквото е задължението й по Конституция. Тя е подвластен на външна намеса репресивен орган, който има за цел единствено да преследва неудобните за управляващата в България мафия.

Не ви се вярва? Сега ще ви го докажа документално!

Декември 2014 г. е. Основната фаза на „операция КТБ“ е приключена – банката е с отнет лиценз, има назначени квестори, второто правителство на Борисов е на власт и активно притиска ВАС да приключва оспорването на отнетия лиценз за да се започне с разпарчетосването на останалото в банката.

„Делото КТБ“ още се търкаля някъде из стаите на столичното следствие и Софийска градска прокуратура. 

Медиите са под пълен контрол. Най-активни по темата са изданията на „Нова българска медийна група“, притежавани по това време от Ирена Кръстева – майка на ДПС депутата Делян Пеевски. Останалите активни са издания, финансирани със средства с произход КТБ – „Труд“, „24 часа“, „Преса“ (вече покойник), БЛИЦ, „Уикенд“, ПИК и т.н.

Появява се обаче един малък блог, който започва да създава проблеми. Той публикува документи с източник КТБ и разказва истории, които не съвпадат с официалната версия. Моят блог.

Това трябва да бъде прекратено. Но как? С репресивния апарат на държавата, разбира се. 

Декември 2014 г. е. 

Васил Захариев, главният редактор на издавания по това време от майката на ДПС депутата Делян Пеевски Ирена Кръстева вестник „Телеграф“, изпраща сигнал до главния прокурор с копие до ДАНС.

Сигналът е входиран в деловодството на главния прокурор. Това е възможен, но необичаен път за сигнали до прокуратурата. Очевидно за авторите на сигнала той е бил от особено голямо значение. 

Той се базира на публикации от приложението на същия в. „Телеграф“ със заглавие „Кражбата на века – КТБ. Истината за Цветан Василев и бандата, която ви ограби“.

Враг на народа. Или поне на Пеевски

Сред посочените в него врагове на народа попадам и аз.
Престъпленията, в които съм номиниран от Захариев:
-       - Според журналистическите ми материали в дейносттта на банката не е имало нищо смущаващо.
-       - Опитвам се да опровергавам официалните данни на БНБ.
-       - Опитвам се да обвинявам други лица за фалита на банката и по този начин да отклоня вниманието от Цветан Василев и създадената схема.
-       - Съгласно публично оповестени данни може би съм сред лицата, получавали финансиране от КТБ или свързани с нея дружества.

Какви са последствията?

Репресивната машина се задейства моментално. Сигналът е разпределен от Цацаров към неговия заместник по време, а сега шеф на Националната следствена служба Борислав Сарафов. Наред с това, че се ползва с положителния поглед и очевидното одобрение на изданията на Пеевски, Сарафов ще остане в историята с репликата си „Кой ми сра в гащите“, произнесена в национален ефир. От там сигналът е изпратен към Софийска градска прокуратура. Където обективно му е и мястото.

Следват призовки за следствието, постановления за данъчни проверки и ревизии, търкаляне на документооборот.
Резултатът от всичко това е провал за поръчителите. Но за него ще разкажа в отделен текст.

Какво показва сигналът?

Сигналът на главния редактор на „Телеграф“ е забележителен с това, че за първи път в него се говори за организирана престъпна група, съставена от мениджмънта на КТБ, която е източвала банката. До този момент такава версия не съществува в нито едно от публичните изявления на ръководещия разследването прокурор Иван Гешев - всички до едно цитирани в медии, контролирани от ДПС депутата Делян Пеевски. 

Не съществува и в официалните съобщения на прокуратурата

В крайния си вариант обаче обвиненията към 18 човека по делото КТБ са точно за организиране и участие в престъпна група.

Какво означава това ли? 

Всичко това показва простия механизъм, по който работи СИСТЕМАТА за ТЕРОР. Прокуратурата на България 
получава методически указания и директни задачи от външни за системата източници. Да го кажа просто. Чрез изданията си ДПС депутатът Делян Пеевски, който контролира главния прокурор Сотир Цацаров на къса верижка, спуска задачи и задава в каква посока да се движат разследвания. Но не само. Чрез изданията си Пеевски създава фалшиви предпоставки, на базата на които прокуратурата да получи формални основания да започне репресия над посочените от него за врагове.

И това не само е възможност. Това се случва ежедневно. Посоченият пример е личен, но той не е изолиран.

Какъв е пътят?

С действията си някой попада в полезрението на управляващата държавата мафия. Говори с факти срещу управлението на Борисов. Има разработен и печеливш бизнес, но отказва да се снася. По някаква си причина пречи на Пеевски да завземе още територия или разбива неговите версии за истината. Все пак той е монополист на пазара за продаване на истината и всеки, посегнал към този пазар, е враг.
Моментално за него се провежда операция „разследване“, което се публикува в медиите на Пеевски или в контролирани от него издания. По правило това са пълни измислици или изваждане на факти от контекста, навързване в абсурдна, но стройна сюжетна линия, представяна за истинна. 

Формално, на базата на тези публикации, външно юридическо звено, групирано около адвоката на Пеевски Александър Ангелов, оформя сигнал. Този сигнал изпълнява ролята на заповед „да се удари“. Сигналът се входира в прокуратурата от контролирана от Делян Пеевски медия. Системата на репресията е задвижена. Остава само да очаквате ударите на формално държавните институции. Формално държавни, защото единственото държавно в тях са плащаните от държавата заплати.

Вносителите

Снимка: agentibg.com
Във всяка една система важни са и изпълнителите. Кои са изпълнителите в конкретния случай?
Главният редактор на в. „Телеграф“ Васил Захариев двукратно е обявяван за агент на Държавна сигурност. Обявен е като агент на Шесто управление на ДС от Комисията по досиетата през 2015 г. 
Работил е под псевдонима „Викторов“. Привлечен е към комунистическите репресивни тайни служби през ноември 1988 г., когато е бил на работа във в. „Народна младеж“.
С писмо от февруари 1990 г. за него е изпратено предложение за изключване от агентурния апарат и унищожаване личното и работното дело на агент „ВИКТОРОВ”, а предложението за това с дата 7 май 1990 г. 

Според специализирания сайт agenti.com първото обявяване на Васил Захариев като сътрудник е през декември 2011 г. Тогава Комисията обявява неговата принадлежност при допълнителната проверка на собствениците и лицата на ръководни постове във в. „Стандарт“.

Тогава Захариев е огласен като секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС от 1982 г. Принадлежността му е установена в регистрационния дневник и в документ за заличаването му по отчета.

Журналистът обаче завежда дело срещу това решение на Комисията и го печели, след като съдебният състав по неговото дело взима едно от редките решения, противоречащи на дотогавашната съдебна практика, като посочва, че Комисията не е доказала дейност на сътрудника. Съдът не се съобразява с факта, че законодателят в лицето на Народното събрание обаче не е вменил на Комисията задължение да доказва дейност, а само да установява принадлежност на базата на определени документи, както тя постъпва в случая.

Въпросният съдебен състав не се съобразява и с решението на Конституционния съд от 2012 г., според което напълно е законно и съобразено с Конституцията обявяването на сътрудници на тоталитарните служби по регистрационни дневници или документи в картотеки в случаите, когато режимът е унищожил работните или личните им дела.
След това съдебно решение Комисията се съобразява с него и заличава обявяването на Васил Захариев като сътрудник на ПГУ.

При систематизирането на архивите на ДС през 2015 г. Комисията по досиетата попада на нови архивни документи, отнасящи се до Васил Захариев. Това са картони в картотеката на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия.

Снимка: Facebook
Физически вносител на сигнала на „Телеграф“ в регистратурата на главния прокурор е Наталия Радославова, която в изданията на Делян Пеевски е титулувана като зам.-главен редактор на „Монитор“. 

Изданията на Делян Пеевски имат отличителната черта, че почти никога не подписват публикациите си. Такъв е и случая с приложението „Телеграф ФАКТ“. За това е трудно да се установи журналистическата позиция на Радославова по основните обществени проблеми. 

Името й споменато в текст на „Монитор“ без автор. Той е със заглавие: „Капитал” пробутва евтини манипулации за фиаското си в Брюксел“, в който с евтини определения и епитети са атакувани издатели и журналисти от „Сега“, „Капитал“, „Клуб Z”, „Биволъ“. Поводът  за пътуването й до Брюксел е да оборва изводите от представената там „Бяла книга за свободата на словото“, издадена от Съюза на издателите. 

И какво от всичко това?

Често слушам, че в България имало изградена паралелна структура, която да контролира институциите. Не е вярно. Няма паралелна структура. Това си е същата държавна структура. Но не работи в обществена, а в частна полза.
И така ще бъде, докато тази структура не бъде разрушена. Занулена. 

Тя не може да бъде реформирана. Съжалявам.